Зимата пак ни изненада

Зимата за пореден път ни изненада, макар телевизии и радиа да ни проглушаваха цяла седмица за настъпването на тежката обстановка. По-скоро времето ядоса крадливите управници, в частност кмета.

     Г-н Кмете, Пловдив не е само кметството, в което работите и си "намърдвате" джипчето подарък от мама. Вместо да пускате клип с 30 годишен трактор в ролята на снегорин, който чисти пред скъпото Ви работно място, помислете как се предвижват вашите съграждани и избиратели на иначе културната столица на България!


Искам да попитам, къде са Ви 26-те разпръсквача, 55-те снегорина и 435-те чистачки, плюс 6-те машини за пешеходните зони? Най-вероятно се намират някъде, където могат да се открият и еднорозите (всеки е чувал за тях, но никой не ги е виждал)...

     Г-н Кмете този подлез изглежда ли Ви на място, на което има постоянен човекопоток? Ако не сте наясно с отговора мога аз да Ви кажа, че много хора минават ежедневно от там включително и аз. Това е подлезът на централна гара. В ума ми излизат доста по-страшни картини от тази след като се замисля в какво състояние са останалите подлези в града (може и да сте ги виждали на снимки). Тук дори за здрав човек е изключително трудно да остане такъв след минаване през него. Не искам и да си помислям каква трудност представлява за майките с деца или на хората в неравностойно положение. За да достигна до този подлез, ходя близо два километра пеш по тротоарите на един от основните булеварди всекидневно. Избрал съм да ходя пред това да се навирам в натоварения трафик, който вече е и доста опасен от появилите се "адекватни" шофьори. Иначе не ми пречи да "запаля" колата и да стигна до работното си място по-лесно (макар да има само 2-3 почистени булеварда). Паралелно ще мода да гледам сеира на пешеходците. Тях "кучета ги яли"...

     Ако бях дете, щях да се забавлявам много по хлъзгавите и снежни тротоари, но нека това го оставим на тях. Аз като вече възрастен човек, който плаща едни от най-високите данъци в страната очаквам повече от вас. Миналата година поне златните Ви велоалеи бях що годе изчистени. А сега се чака да замръзне добре всичко навън преди да пристигнат служителите на почистващата фирма, въоръжени с лопати и импровизирана екипировка. С колебливо желание и бодър цигански дух придружен с псувни и заклинания, те най-после започват да трошат лед и настилка. Безспорен факт е, че не спираше да вали, но не става само с едно среднощно обхождане на града със съмнително количество препарати, сол или пясък срещу започналия снеговалеж.

     Това положение на град Пловдив обаче е нормално, тъй като поданиците му спят зимния си сън. Доволни от работата на управниците най-вероятно са само техните роднини. И всичко ще продължава така, докато ние гражданите не се "събудим" и не потърсим сметка. А и защо толкова малко хора се сещат да излязат 20 минути по-рано за работа и така да изпълнят гражданския си дълг като почистят пред домовете си?

Ако не си оправим мисленето и поведението, на нас пловдивчаните и "пловдивчаните в повече" ни остава само да си бичим айляк по кафетата и  да неглижираме проблемите в Тотевград...


Снимка: medianews.bg

Какъв е българският манталитет?

Какъв е българският манталитет и има ли сила да ни погуби?


Като цяло думата манталитет представлява съвкупност от начини, по които един индивид или социална група действат, мислят, усещат и възприемат света в зависимост от традициите, културата и социалните структури на дадено общество.*
 
За съжаление в наши дни почти липсват хубавите черти на цял един народ. Борбен, смел и работлив народ сме, вярващ в Господ. Можем да се определим и като толерантни към хората, които изповядват друга религия. И така въпреки цялата свинщина, която се излива върху нас, продължаваме да се борим и да вървим напред. Именно тези неща са се опитвали да заличат през годините на тоталитаризъм в България. Твърдението, че България е малка страна и нищо не зависи от нея, също идва от това време. Идеята им е била да обезверят народа за да станат послушни.



Аз съм напълно съгласен с тези думи за нас българите изречени от Баба Ванга. Мисля, че ни е нужна вяра в собствените ни сили. Националното ни самочувствие е сериозно потъпкано, страдаме от комплекс за малоценност и от това следват само негативи. Получава се едно пропадане на личността. Ставаме първични и гледаме само себе си. Колкото и да сме интелигентна нация, ние потъваме от невежество, което ни достига. Според мен заслужаваме по-добра съдба.

А замисляте ли се защо се оплакваме от българския манталитет?

Защото ние българите винаги сме недоволни от нещо. Смятаме, че реда и дисциплината е равно на това да ни се качват на главата. Българина е възприел, че знае и може всичко. Приел е да живее по свои собствени правила и не рядко те трябва да се приемат като закон в обкръжението му. Но случайно ако забележи, че някой живее по-добре от него става доста завистлив и злобен. Българинът не е свикнал да се изразява и действа свободно извън неговата общност. Той не обича да се "набива на очи", да бъде глобален. По-лесно е да се чака някой да го "оправи".

Заради това постоянно оплюване на всичко в днешно време, ние не сме способни да възпроизведем и една добра идея или постижение, в каквато и да е област. Изразът "кой каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи" напълно си отговаря за нас българите. Винаги търсим кусурите на другите, а отказваме да видим собствените си недостатъци. Търсим вина в политиците във всичко, но си представяме колко щяхме да откраднем ако бяхме на тяхно място.

"Що пък да не си оправя живота, да не съм най-големия балък за да не открадна и аз? Щом другите крадат и аз ще го правя!"

За голямо съжаление в същността на българския манталитет (в частност мъжкия) се наблюдава и до днес едно незачитане на своята съпруга като равна с него, а децата трябва да са му длъжни и третирани като работна ръка. Разковничето на това поведение може би се крие в това, че мъжете са се възприели като по-силния пол и са се възгордели след освобождението ни от турското робство. Не трябва да се омаловажава женската заслуга тук. В България е имало и не малко войводи-жени. В българския фолклор често се споменават имената на хайдутки като: Тодорка, Сирма, Бояна, Недка, Румена, Яна, Рада войвода и ред други. Като цяло българската  жена се е доказала като една силна личност, която добре съчетава борбата за свобода  с това да възпитава едно достойно поколение след себе и. Тези черти в нея са достатъчни за уважението ни към тях.

Това са част от нещата, които мисля за българския манталитет. Вярвам, че всеки народ си има своите лоши черти, но мисля, че е време ние българите да извадим на показ по-доброто в нас. Така ще живеем по-спокойно, по-качествено и по-достойно. Този урок трябва да го предадем на нашето поколение!

***Може да прочетете още мои размисли по темата тук.





Пояснителни страници:





Снимка: ureport.bg (Нова Зора)

Прошка

     Всяка година се отбелязва Сирни Заговезни - ден на прошката. Тъй като той наближава искам да изразя своите мисли за този ден. Едва ли не той се чака като нещо свято. Хората вярват, че каквото и да направят през годината, то ще им бъде простено с лека ръка. За тях Сирни Заговезни е панацея.  

     Прошката сама по себе си е нещо дълбоко и съществено. Грешно е да се използва като лесен инструмент за да накараш някой да забрави нещо, което си му причинил. Прощавайки ние се изцеляваме от отрицателните чувства, дори и от омраза към другия. Така в нашия ум настъпва покой. Душата ни продължава да живее след като е била блокирана от мрачни мисли и вълнения.

Умението да прощаваме е една от най-важните стъпки в духовното ни развитие.


     За мен този ден представлява един момент, в който трябва да простя на себе си. За това, че съм бързал бавно и така съм успял да науча някои истини за живота си, но с известно закъснение. И все пак както се казва "по-добре късно, отколкото никога". Трябва да си простя и за това, че съм давал всичко от себе си за хора, които не са правили същото за мен или не са били изцяло честни с поведението си спрямо мен. Готов съм да си понеса последствията. И да усетя ефекта от непоисканото добро. То носи вреди както на мен самия, така и на хората получили помощта ми.

     За любовта няма какво да прощавам. Тя е нещо така истинско и въздействащо. Без нея този свят ще е място за консумиране на материалното. Любовта е в основата да спасим душите си. Но и тя за съжаление носи последствия... Оттук следва, че трябва да взема прошка от тялото и душата си. За всичко това, на което съм ги подложил и наранил, като си обещая повече да не го правя. Трябва да бъда силен и да преодолявам неволите на живота без това да рефлектира върху мен.

     Прощавам и на родителите си, защото без тях нямаше да усетя всичко от този живот. Никой не избира родителите си (или поне приживе). Затова трябва да извличаме само положителните черти и примери от житейския им живот като не забравяме, че всеки на тази земя греши.


     Прощавам си за тези неща, защото след като се освободя от тази тежест, аз няма да мина в тъмнината на омразата и отмъщението. Без тази прошка, аз не бих могъл да продължа напред, да бъда достойна личност и да развивам личностния си потенциал! Трябва да се уважавам и да имам вяра в себе си. Така ще мога да внуша това уважение и доверие в другите.



Пояснителна страница: http://www.pravoslavieto.com
Снимка: bnr.bg

Ресторант отвън, селска кръчма отвътре

    

Ресторантите днес!  


  
     Виждам хубав ресторант на пръв поглед докато се разхождам с приятели и им казвам: Абе, 'що не вземем да похапнем в това хубаво местенце? 

     Цялата компания възкликна положително, насочихме се към заведението с очакване да си прекараме добре и да се насладим на кулинарните изкушения. Но след като прекрачим прага пред нас се открива една грозна гледка на долнопробна, треторазрядна, задимена селска кръчма. След първоначалния шок пред нелепата картина, на която сме свидетели и леко засрамени от ситуацията, решаваме оптимистично, че ще си намерим някой "ъгъл" в кръчмата и да се заврем там. Успешно сме настроили стомасите за ядене, че би било престъпление да ги оставим гладни.

     Всички вече очакваме да дойде сервитьорът и да донесе менюто, макар че се спогледахме и мълчаливо се питахме, дали заведението не е на самообслужване? От една скърцаща дървена врата изведнъж излиза "Той", незнайно дали това е собственик, готвач или сервитьор. Идва при нас с мръсните си нокти и ръце, с ловко движение ни подхвърля едни омазнени и скъсани листове, играещи роля на представително меню. Всеки от нас си поръча по бира докато си избира ястие достойно за "звезда Мишлен".  

     Започва една борба с листовете в търсене на точното ястие, но за съжаление трудно намираме да има цена или ако има тя е задраскана и нанесена нова. През това време идва бирата, която по-късно ще разберем, че има температурата на чай. Сервитьорът чинно стои до нас и ни пита дали сме готови с поръчката, която се оказа, че представлява голям проблем. След няколко опита да си поръчаме неща, звучащи изискано (както изглеждаше заведението отвън), се наложи да си изберем от обичайните предложения: пържени или пикантни картофи, пилешки крилца с корнфлейкс, дробчета в масло и шопска салата.

      Докато чакаме да ни сервират храната почти привършваме първата бира, която бе поднесена с чаши, ползвани може би от съседните маси. Замислям се и за качеството на храната след видяното до тук.
  • Дали в момента ни приготвят поръчката в добре измити съдове и дали мазнината не е десета употреба? 
  • Дали пикантните картофи няма да имат вкус на шкембе чорба?
  • Дали чиниите ще бъдат само изплакнати с топла вода и забърсани с хартия?
  • Дали готвенето се извършва в кухня с нужната хигиена?
     Опитах се да не мисля над тези въпроси, а да се концентрирам на добрата компания. След половинчасово чакане скърцащата врата заехтя и от там излезна сервитьорът. С широка усмивка и храна между зъбите, той бодро престъпваше към нашата маса. Поднесе с един размах всички порции. Очакванията ми бяха да довърша бирата си с пикантните картофи, които бях поръчал. Но пред мен виждам една картофена манджа и май трябваше за това произведение поне хляб да си поискам. Попитах какво е това, което ми е сервирано и ми се отговори: "Това са пикантни картофи, господине". Помолих го все пак ако може да се върне до главния готвач, с надежди да не е отново той и да провери поръчката. Речено-сторено, взе ми порцията и се започна ново чакане. От тук разбрах грешката си. Чаках още десет минути за да разбера, че това е поръчката и тя не е объркана, но и най-вероятно е добавено към чинията ми някой "бонус" от кухнята било то храчка или друго.

     С много резерви и надежда да не се заразя с нещо успях да си опразня чинията. Дойде време да поискаме сметката. Този път за наша радост нещата се случиха доста скоростно в рамките на един, два вица. Всеки имаше честта да се запознае с касовата бележка и да приготви пари. Последва едно тегаво чакане и дори се зачудих дали сервитьорът е още на работа или просто се е надявал да не издържим на чакането и да закръглим сметката. Така той да получи бакшиш, колкото и да е мизерен той.

      Решихме да зарадваме сервитьора с бакшиш, тъй като така и не се появи. Оставихме парите и побързахме да излезем от тази долнопробна кръчма с красивата опаковка като запазим неприятното изживяване и да си го спомняме с насмешка.

П.П.

Благодаря на Ресторанти Даяна Пловдив за вдъхновението, което ми дадоха преди няколко години за да напиша тези редове днес!

Снимка: pixabay.com

Нашите деца

     Какво се случва с  нашите деца и къде сбъркахме?


    Емоционалното здраве на децата ни в днешно време е силно застрашено. Това оказва голямо значение върху начина им на живот. Ние родителите сме отговорни за това. Емоционалните проблеми до голяма степен са провокирани от липсата на внимание и начин на възпитание.

"Психическите, психологическите и емоционалните проблеми причиняват повече увреждания от всички физически здравословни проблеми, взети заедно."
 
    Не е достатъчно само да се роди едно дете.
  • Трябва да се изгради силна връзка в семейството, а не да се оставя непрекъснато в ръцете на иначе така грижовните баби и дядовци. 
  • Ергенския живот от близкото минало или гонене на кариера е нужно да се замени с балансирана връзка с детето. 
  • Възпитанието трябва да се гради върху ясно очертани граници на допустимото поведение и съответния контрол. 
  • Детето трябва да се научи на отговорност.

    Една от лошите тенденции, която виждам и сам съм се хващал е, че не успявам да балансирам вниманието си у дома между нуждите на детето ми и собствените си нужди от почивка. Пример за това е, че се вторачвам в телефона след работен ден или работа в къщи. Взех решение обаче да оставя телефона в друга стая. Защото честото ми изолиране може да доведе до скъсването на връзката между мен и детето ми.

   Съществуват и друг тип родители. Те оставят децата да се качат върху главите им. Много груба грешка е да се внуши на детето, че каквото поиска, му се полага по право, както и че то не е длъжно да носи отговорност за постъпките си.

     Нашите деца имат нужда от помощта и грижата на възрастния човек, но без да се вдетиняваме. Прекаленото глезене или угаждане може да доведе само до негативи за него. Трябва да се създаде правилния баланс между желанията и необходимостите на детето. Това ще им помогне в бъдеще.

   Не трябва да забравяме и нашето поведение пред тях. На каквото и да ги учим, както и да ги възпитаваме, ако ние не им дадем пример за добро поведение, то всичко се обезсмисля. Нашите деца копират всичко, което видят от нас, защото за тях сме модел за подражание. Децата ни трябва да повярват, че мечтите се сбъдват и че ние самите сме режисьори на живота си.



Пояснителни страници:





Снимка: pixabay.com

All rights reserved © 2021 Ежедневието днес | Powered by peSho
Използването на материали от сайта без изрично разрешение на автора е забранено!
Protected by Copyscape